Йован Стояновски – деец за българщина в постюгославска Македония.

Димитър Панчев: „Здравей Илия. Ти си син на Иван Стояновски. Кой е той?“ 

Илия Стояновски: „Йован Ангелев Стояновски (роден като Иван Ангелев Стоянов) е македонски българин, деец за българщината в Македония след 1990 година. Роден е на 15 септември 1939 година в Скопие, в българския квартал Чаир. След заминаването на българската администрация от Македония, на 6-годишна възраст пита майка си: Кой ще защитава сега нас българите, след като администрацията си е заминала? На което получава отговор:

Мълчи защото ще не убият ако те чуят.

-Разкажи ми малко повече за неговото юношество.  

-Когато идва време да изкара първата си лична карта, Македония е вече част от Югославия. След като полицая на гишето му вижда кръщелницата (родено име Иван Ангелев Стоянов) му казва, че от този ден повече няма да бъде Иван Стоянов, защото името и фамилията са били български и ще трябва да си избере сътоветната замяна за името. От този ден става Йован Стояновски.  

- Аз имам роднини в Македония, които също са преживели тази насилствена смяна на имената и въобще са изпитали от репресиите на югославските служби там. Кога беше първият сблъсък на баща ти с югославските служби? 

-В 1977 година е докладван от някои от сътрудниците на югославските служби, че е седял на маса с „ неподхоящи” хора. Привикан е на разговор в полицията и е разпитван да каже какво е говорил на масата с тези „бугараши“. По това време баща ми е македонски патриот, антиюгословен и думите на полицая провокират в него въпроси: Защо ако съм патриот, трябва да съм българин? Припомня си и отговора на баба ми, когато е бил 6-годишен. Започва да пътува за България, да чете български исторчески книги на място, защото по онова време подлежиш под наказателна отговорност ако внасяш български исторически книги. Многократно е бил привикван на разговор от службите в Македония защо толкова често пътува за България. Службите не са се  сетили, че може един човек толкова често да ходи в съседна държава, само и само да може свободно да чете книги.  

 -С какво е свързана дейността му след обявяването на независимостта на Македония от Югославия? 

-От началото на 90-те години на миналия век организира и от собствен джоб финансира панихиди на Владо Черноземски, Тодор Александров, Иван Михайлов, Мара Бунева и други. Първата плоча на Мара Бунева в Скопие я финансира и я слага той. Има една анекдота за тази плоча, а именно бяха направени десет бройки. По зададен въпрос защо е направил десет паметни плочи отговаря: „Знам че сърбоманите ще я счупат на другия ден. Да имаме резерва за веднага да сложим друга.” 

 -Има още една плоча, с която е свързана неговата биография. А именно плочата от църквата „Свети Димитър“ в Скопие. Каква е историята там? 

-През 2000 година заедно с негов приятел намират плоча изоставна и затрупана в двора на църквата Свети Димитър в Скопие, на която пише: „На прависе сия гробница съ пожертвование отъ православните българи въ 1864 л. мартъ 1-ий, Скопие”. Без двоумение решават, тази плоча да бъде занесена на всяка цена в НИМ София, защото ако я предадат на музея в Скопие със сигурност ще бъде счупена или отново скрита. татко поема отговорност да я пренесе в София и го прави успешно.  

-През същата година се случва и едно друго важно събитие от живота му. Става дума за инцидента по време на учредителното събрание на българската организация „РАДКО”.  

-Да. В 2000 година, по време на учредителното събрание на дружеството на българите в Македония „ РАДКО” (псевдоним на Иван Михайлов) в Скопие, в хотела Холидей Ин, трима младежи хвърлят димки по време на говора на претседателя на дружеството Владимир Панков. При суматохата всички излизат навън и баща ми разпознава един от организаторите на тези младежи, пенсонирания сърбоман журналист, Спасе Шуплиновски. Изплашен, защото знае, че е замесен в случилото се, Спасе Шуплиновски бяга и пада по стълбите надолу, за което татко е обвинен, че го е хаванал за яката и го е турнал по стълбите. Следва съдебен процес, на който баща ми е обвинен за нанасяне на тежка телесна повреда.  

-Какво се случва на този съдебен процес? 

-Въпреки неопровержимите веществени доказателства, че моят баща не е имал физически контакт с Шуплиновски, както и тригодишният майтап на Шуплиновски със съда в доказване на предполагаемото му увреждане, съдът накрая постанови, че е виновен и постанови категорична присъда, която по-високи инстанции не само потвърдиха, но и я удвоиха. Дори когато почувстваха, че е невъзможно Върховният съд да не види абсурда на справедливостта в двете по-нисши съдилища, те решиха да изпълнят решението на Апелативния съд. Татко беше задържан от дома си, преди да се произнесе Върховният съд и отведен да излежава шестмесечна присъда в затвора в Скопие. Първите два месеца, въпреки че е с нарушено здраве, директорът на затвора не му дава легло и той спи на земята. По реакция на семейството му в съответните непартийни институции, директорът намира легло. 

-Той отказва помилване, нали така? 

-По време на престоя в затвора, Република България по дипломатичен път издейства помилване за него, за което той трябва да напише молба на тогавашния президент на Република Македония, Бранко Цървенковски. Йован, убеден в своята невинност казва: „Молби за помилване пишат виновни. Аз съм невиннен. Още по-абсурдно е да пиша молба на най-големия антибългарин и най-големия сърбоман в Македония, Бранко Цървенковски. Ще си излежа присъдата достойно.” 

-Това се нарича човек с чест и достойнство. Какво се случва с него след излизането му от затвора? 

-След излизането от затвора, здравословното състояние  на баща ми се влоши. След тежко боледуване и претърпяна сърдечна операция, той почина на 11 март 2010 година в Скопие.  

-Обърни се към нашите читатели с някакъв призив или послание. 

Жертвата на Йован Стояновски, дадена за българщината в Македония е доказателство, че и в постюгославска Македония има жертви от страна на югославския (великосърбския) режим.